Чара обича Морето.
Срещнах моето куче Чара на 30 ноември 1998 .
Денят беше студен и прехвърчаше сняг.
Тогава моето куче Чара все още не се казваше Чара.
To бе само на два месеца, тежеше около един килограм и нямаше име.
Но бе дошло да ме търси.
Чакаше ме на летище София.
Взираше се напрегнато в пристигащите пътници, защото трябваше да ме познае, а това бе трудна задача, защото то никога до този момент не ме беше виждало...
Този ден аз се връщах от дълго пътуване из Америка.
Бях заминала преди Хелоуин , а самият празник изкарах с мои приятели в Ан Арбор, щата Мичиган, след което заминах за Ню Йорк сити , а после и за щата Делауеър вече при други приятели.
За първи път съм в Ню Йорк - на борда на ферибота , свързващ Манхатън и Стейтън Айланд
Зад мен е Манхатън и Световният Търговски Център -или т.нар. Близнаци.
Три години по-късно Близнаците вече няма да съществуват.
Това беше първото ми пътуване до Щатите и бях сериозно впечетлена.
Така на 30 ноември кацнах в София с боинг 767 от Ню Йорк с авиокомпания Балкан, която тогава летеше директно три пъти седмично до Ню Йорк - за някакви си осем часа от булевард Руски се озоваваш на Бродуей, точно навреме за началото на вечерния спектакъл на мюзикъла Котките или от Бродуей се озоваваш на булевард Руски - според както ви харесва:)
Нямах никакво намерение точно този ден да си вземам куче.
Това, което се случи само няколко часа по-късно изненада дори мен.
Преди да замина за Америка имах куче порода коли на име Рони, което обожавах и което страшно ми подхождаше и по характер и по външност, но не мислех, че някога ще срещна куче достойно да бъде негов заместник.
Aз и моето куче Чара преди 15 години.
След като си взех багажа, имах среща с приятелка и бързах да и разкажа за пътуването.
Забелязах малкото кученце, което тръгна клатушкайки се след мен.
Изпрати ме до вратата на кафенето.
След два часа сладки приказки с приятелката ми бях напълно забравила за него, но то стоеше на вратата и спокойно, и упорито ме чакаше.
Тогава още не знаех, че то ще ме чака така винаги.
Като ме видя, че идвам много се зарадва и отново тръгна с мен.
"Леле, колко си малко" - помислих си - "как ли ще изкараш зимата"
Погледнах го. И то ме погледна.
Не знам дали вярвате в дежа вю, в прераждания, в срещи от минали животи и в любов от пръв поглед.
Но чувството, което изпитах беше толкова особено
Да, да, това беше наистина то, моето куче.
Беше дошло да ме търси на летището и ме беше намерило.
От тук насетне всичко беше ясно.
Но как да го взема и как да се грижа за него си мислех, когато нямах никакво време - работех на две места, учех.
"Може би мога да го взема само за зимата, това е най-разумно" - си казах.
"А после като укрепне и порасте ще отидеме с него в къщата на дядо" - реших дилемата аз.
Грабнах кученцето, което доволно и с възторг запищя в моите прегръдки, и се върнах при приятелката си.
"Взимам това куче" и казах. Тя не се изненада.
Но веднага ме предупреди:
"Знаеш ли, първо отиди да го види лекар.Това е улично куче."
"При какъв лекар да отида?- попитах я - Не знам нищо за никакви ветеринарни лекари - между другото 98 не изобилстваше от ветеринарни клиники както сега"
Приятелката ми почна да се обажда по разни телефони и след малко аз вече бях снабдена с адрес и име на надежден ветеринар.
Обаче как да стигна до там. Аз все още не можех да шофирам, нямах кола...И не бях желан клиент за такситата...
С голям куфар, и с малко, улично куче:)
30 ноември - вали сняг, студ, а аз стоя на летище София, само преди часове простигнала от Америка с огромен куфар и с малко кученце, сложено в кашон - не можах да измисля нищо по-умно освен да сложа Чара, вече я бях кръстила така, в кашон.
Нарекох Чара по този начин веднага - леля ми, която обожавах, ме наричаше "Чаре" и това бе моето име за нея.
"Чаре" означава мило, мило, та чак омайно, толкова омайно, че чак като омайно биле
Та кръстих Чара на себе си:)
Но снегът продължаваше да вали и да ни засипва, затова след размисъл звъннах на приятелка, която беше голяма кучкарка и обясних ситуацията кратко - "На летището съм. Пристигнах си от Америка. Стоя. С куфар и с куче, не, не, кучето не е американско, българско е, улично, и е в кашон."
Тя изпадна в истински възторг, разпищя се по телефона
"О, ти си постъпила прекрасно, това е най-прекрасното и т.н"и след малко пристигна с малката си червена кола за да ни карa на ветеринарен доктор.
И така, ние двете с Чара, вече заедно, тръгнахме на нашето първо пътуване...
.jpg)
Чара с първия си кокал-играчка върху мой пуловер.
Докторът обаче беше виден сноб, който само щом видя Чара изпадна в пристъп на ужас и на отвращение.
"Какво???Искате да вземете това куче?Ама вие чувате ли се какви ги говорите, госпожице?
Това куче е болно. То има рахит. Има и пъпна херния. Трябва да се оперира.
Но едва ли ще издържи операцията , защото е твърде слабо и е недохранено.
Веднага оставете това куче на улицата!!!"-изкрещя доктора.
"Веднага!!!"-продължи той, след като си пое дъх - "Веднага оставете това куче и си вземете един френски булдог. Френският булдог е куче точно за вас. Благородно, умно, красиво куче"
По някакъв парадоксален начин тази гневна тирада на доктора абсолютно бетонира решението ми да взема Чара, да я излекувам и да се грижа за нея.
"Не!" - казах - "Това е моето куче, докторе! Не искам никакво друго куче! Просто ми кажете как да я гледам за да укрепне и оздравее!"
Докторът обаче не се предаваше:
"Оставете кучето!Това куче, първо ако искате да знаете, няма да бъде някакво малко кученце, както вие си мислите, а това ще бъде едно голямо куче и то ще бъде много голямо куче. Вижте му лапите!!!
И второ - тук докторът направи драматична пауза и зае не по малко театрална поза - вие, да, вие никога няма да се справите с такова голямо куче!"
заключи доктора и погледна недвусмислено изразително към русата ми косица
"Абсолютно невъзможно е да възпитате такова голямо куче." - заключи докторът.
През това време бъдещата огромна, но все още твърде малка Чара вилнееше в кабинета на доктора и обръщаше всичко с главата на горе, като истински благороден Баскервил.
"Няма да оставя кучето!" - казах.
"Добре, недейте!"- каза доктора - "След пет дни, когато умре, елате пак"
"Няма да умре!" - изкрещях вече аз на доктора и излязох от кабинета с кашона, с кучето и с куфара...
Чара в седмицата , когато я взех.
На снимката ясно си личи колко е малка, но лапите и вече са големи.
Вижда се и хернията.
Не знам дали виждате нейния невероятен характер на истински благороден баскервил.
По-късно ние, вече със съпруга ми, си намерихме доктор - Емил Георгиев, който се грижи за Чара по истински себеотрицателен начин, той я оперира от хернията и от рахита и с негова помощ Чара укрепна и се превърна в много здраво и щастливо куче, което винаги и навсякъде пътуваше с нас.
Така взех Чара и неусетно за нас, двете минаха 15 години.
Даже не знам коя от двете ни се влюби първа в мъжа ни - аз или тя.
15 години в които моето куче Чара ме научи да обичам истински.
Защото кучета знаят как да обичат.
15 години в които моето куче бе винаги до мен и в добро, и в лошо.
Чара никога не ме предаде, тя скачаше готова да тръгне навсякъде с мен и винаги беше с мен...
Така, че не аз спасих Чара, а Чара спаси мен много пъти за тези 15 години.
Сега Чара е болна, болна е от рак на гърдата...
*******
За всички, които се интересуват: операцията на Чара мина успешно.
Туморът го няма,операцията бе голяма - отстраняват се всички млечни жлези и е доста сложна.
Не знам още дали всичко е добре , защото е много рано да се каже.
В клиниката, два часа след операцията.
Чара излезе успешно от упойка, но изпитва големи болки в момента и непрекъснато скимти и лае много жално.
Изписаха я днес, 09 ноември 2013 в 12 часа и си е в къщи.
*******
Благодаря на всички, които се молиха за Чара.
Благодаря на всички, които ми пратиха съобщения и писма с мили и окуражителни думи.
Моля ви , приятели, продължавайте да стискате палци за Чара,
зашото тя има нужда от това.
Първите седем дни след операцията са много важни, а Чара е на 15 години и се бори смело, не се предава, тя има страхотна жажда и желание за живот,
но никак не и лесно.
Ще продължа да ъпдейтвам публикацията, която започнах в нощта на 30 октомври, когато оставих напълно отпуснатата и горяща от темперетура Чара в клиниката, върнах се в къщи, избягвайки питащите погледи и въпросите на които нямах отговор, шмугнах се в кабинета си, взех лаптопа и написах Моето куче Чара - само тези три думи.
А по-късно и всичко останало.
Сега, когато се боря за живота на моята Чара имам нужда да си спомня за нашето пътуване, защото
"Човек няма две сърца - едно за кучетата и котките и друго за хората. Човек има само едно сърце и ако имаш достатъчно голямо сърце, в него има място за всички." ...
