Моето куче Чара/ My beloved dog Chara

Чара обича Морето.

Срещнах моето куче Чара на 30 ноември 1998 .

Денят беше студен и прехвърчаше сняг.

Тогава моето куче Чара все още не се казваше Чара.

To бе само на два месеца, тежеше около един килограм и нямаше име.

Но бе дошло да ме търси.

Чакаше ме на летище София.

Взираше се напрегнато в пристигащите пътници, защото трябваше да ме познае, а това бе трудна задача, защото то никога до този момент не ме беше виждало...

Този ден аз се връщах от дълго пътуване из Америка.

Бях заминала преди Хелоуин , а самият празник изкарах с мои приятели в Ан Арбор, щата Мичиган, след което заминах за Ню Йорк сити , а после и за щата Делауеър вече при други  приятели.

 За първи път съм в Ню Йорк - на борда на ферибота , свързващ Манхатън и Стейтън Айланд

Зад мен е Манхатън и Световният Търговски Център -или т.нар. Близнаци.

Три години по-късно Близнаците вече няма да съществуват.

  

Това беше първото ми пътуване до Щатите и бях сериозно впечетлена.

Така на 30 ноември кацнах в София с боинг 767 от Ню Йорк с авиокомпания Балкан, която тогава летеше директно три пъти седмично до Ню Йорк - за някакви си осем часа от булевард Руски се озоваваш на Бродуей, точно навреме за началото на вечерния спектакъл на мюзикъла Котките или от Бродуей се озоваваш на булевард Руски - според както ви харесва:)

Нямах никакво намерение точно този ден да си вземам куче.

Това, което се случи само няколко часа по-късно изненада дори мен.

Преди да замина за Америка имах куче порода коли на име Рони, което обожавах и което страшно ми подхождаше и по характер и по външност, но не мислех, че някога ще срещна куче достойно да бъде негов заместник.

 Aз и моето куче Чара преди 15 години.

След като си взех багажа, имах среща с приятелка и бързах да и разкажа за пътуването.

Забелязах малкото кученце, което тръгна клатушкайки се след мен.

Изпрати ме до вратата на кафенето.

След два часа сладки приказки с приятелката ми бях напълно забравила за него, но то стоеше на вратата и спокойно, и упорито ме чакаше.

Тогава още не знаех, че то ще ме чака така винаги.

Като ме видя, че идвам много се зарадва и отново тръгна с мен.

"Леле, колко си малко" - помислих си - "как ли ще изкараш зимата"

Погледнах го. И то ме погледна.

Не знам дали вярвате в дежа вю, в прераждания, в срещи от минали животи и в любов от пръв поглед.

Но чувството, което изпитах беше толкова особено

Да, да, това беше наистина то, моето куче.

Беше дошло да ме търси на летището и ме беше намерило.

От тук насетне всичко беше ясно.

Но как да го взема и как да се грижа за него си мислех, когато нямах никакво време - работех на две места, учех.

"Може би мога да го взема само за зимата, това е най-разумно" - си казах.

"А после като укрепне и порасте ще отидеме с него в къщата на дядо" - реших дилемата аз.

Грабнах кученцето, което доволно и с възторг запищя в моите прегръдки, и се върнах при приятелката си.

"Взимам това куче" и казах. Тя не се изненада.

Но веднага ме предупреди:

"Знаеш ли, първо отиди да го види лекар.Това е улично куче."

"При какъв лекар да отида?- попитах я - Не знам нищо за никакви ветеринарни лекари - между другото 98 не изобилстваше от ветеринарни клиники както сега"

Приятелката ми почна да се обажда по разни телефони и след малко аз вече бях снабдена с адрес и име на надежден ветеринар.

Обаче как да стигна до там. Аз все още не можех да шофирам, нямах кола...И не бях желан клиент за такситата...

С голям куфар, и с малко, улично  куче:)

30 ноември - вали сняг, студ, а аз стоя на летище София, само преди часове простигнала от Америка с огромен куфар и с малко кученце, сложено в кашон - не можах да измисля нищо по-умно освен да сложа Чара, вече я бях кръстила така, в кашон.

Нарекох Чара по този начин веднага - леля ми, която обожавах, ме наричаше "Чаре" и това бе моето име за нея.

"Чаре" означава мило, мило, та чак омайно, толкова омайно, че чак като омайно биле

Та кръстих Чара на себе си:)

Но снегът продължаваше да вали и да ни засипва, затова след размисъл звъннах на приятелка, която беше голяма кучкарка и обясних ситуацията кратко - "На летището съм. Пристигнах си от Америка. Стоя. С куфар и с куче, не, не, кучето не е американско, българско е, улично, и е в кашон."

 Тя изпадна в истински възторг, разпищя се по телефона

"О, ти си постъпила прекрасно, това е най-прекрасното и т.н"и след малко пристигна с малката си червена кола за да ни карa на ветеринарен доктор.

И така, ние двете с Чара, вече заедно, тръгнахме на нашето първо пътуване...

Чара с първия си кокал-играчка върху мой пуловер. 

Докторът обаче беше виден сноб, който само щом видя Чара изпадна в пристъп на ужас и на отвращение.

"Какво???Искате да вземете това куче?Ама вие чувате ли се какви ги говорите, госпожице?

Това куче е болно. То има рахит. Има и пъпна херния. Трябва да се оперира.

Но едва ли ще издържи операцията , защото е твърде слабо и е недохранено.

Веднага оставете това куче на улицата!!!"-изкрещя доктора.

"Веднага!!!"-продължи той, след като си пое дъх - "Веднага оставете това куче и си вземете един френски булдог. Френският булдог е куче точно за вас. Благородно, умно, красиво куче"

По някакъв парадоксален начин тази гневна тирада на доктора абсолютно бетонира решението ми да взема Чара, да я излекувам и да се грижа за нея.

"Не!" - казах - "Това е моето куче, докторе! Не искам никакво друго куче! Просто ми кажете как да я гледам за да укрепне и оздравее!"

Докторът обаче не се предаваше:

"Оставете кучето!Това куче, първо ако искате да знаете, няма да бъде някакво малко кученце, както вие си мислите, а това ще бъде едно голямо куче и то ще бъде много голямо куче. Вижте му лапите!!!

И второ - тук докторът направи драматична пауза и зае не по малко театрална поза - вие, да, вие никога няма да се справите с такова голямо куче!"

заключи доктора и погледна недвусмислено изразително към русата ми косица

"Абсолютно невъзможно е да възпитате такова голямо куче." - заключи докторът.

През това време бъдещата огромна, но все още твърде малка Чара вилнееше в кабинета на доктора и обръщаше всичко с главата на горе, като истински благороден Баскервил.

"Няма да оставя кучето!" - казах.

"Добре, недейте!"- каза доктора - "След пет дни, когато умре, елате пак"

"Няма да умре!" - изкрещях вече аз на доктора и излязох от кабинета с кашона, с кучето и с куфара...

 Чара в седмицата , когато я взех.

На снимката ясно си личи колко е малка, но лапите и вече са големи.

Вижда се и хернията.

Не знам дали виждате нейния невероятен характер на истински благороден баскервил. 

По-късно ние, вече със съпруга ми, си намерихме доктор - Емил Георгиев, който се грижи за Чара по истински себеотрицателен начин, той я оперира от хернията и от рахита и с негова помощ Чара укрепна и се превърна в много здраво и щастливо куче, което винаги и навсякъде пътуваше с нас.

Така взех Чара и неусетно за нас, двете минаха 15 години.

Даже не знам коя от двете ни се влюби първа в мъжа ни - аз или тя.

15 години в които моето куче Чара ме научи да обичам истински.

Защото кучета знаят как да обичат.

15 години в които моето куче бе винаги до мен и в добро, и в лошо.

Чара никога не ме предаде,  тя скачаше готова да тръгне навсякъде с мен и винаги беше с мен...

Така, че не аз спасих  Чара, а Чара спаси мен много пъти за тези 15 години.

Сега Чара е болна, болна е от рак на гърдата...

*******

За всички, които се интересуват: операцията на Чара мина успешно.

Туморът го няма,операцията бе голяма - отстраняват се всички млечни жлези и е доста сложна.

Не знам още дали всичко е добре , защото е много рано да се каже.

В клиниката, два часа след операцията.

Чара излезе успешно от упойка, но изпитва големи болки в момента и непрекъснато скимти и лае много жално.

Изписаха я днес, 09 ноември 2013 в 12 часа и си е в къщи.

*******

Благодаря на всички, които се молиха за Чара.

Благодаря на всички, които ми пратиха съобщения и писма с мили и окуражителни думи.

Моля ви , приятели, продължавайте да стискате палци за Чара,

зашото тя има нужда от това.

Първите седем дни след операцията са много важни, а Чара е на 15 години и се бори смело, не се предава, тя има страхотна жажда и желание за живот,

но никак не и лесно.

Ще продължа да ъпдейтвам публикацията, която започнах в нощта на 30 октомври, когато оставих напълно отпуснатата и горяща от темперетура Чара в клиниката, върнах се в къщи, избягвайки питащите погледи и въпросите на които нямах отговор, шмугнах се в кабинета си, взех лаптопа и написах Моето куче Чара - само тези три думи.

А по-късно и всичко останало.

Сега, когато се боря за живота на моята Чара имам нужда да си спомня за нашето пътуване, защото 

 "Човек няма две сърца - едно за кучетата и котките и друго за хората. Човек има само едно сърце и ако имаш достатъчно голямо сърце, в него има място за всички." ...