Ето, седи човек в уютно кафене в компания на приятели. Има вкусен сладолед, звучи приятна музика и изведнъж той хваща своя смартфон, активира екрана и напрегнато се вглежда в него. След това го оставя на масата и продължава да говори с приятелите. Но не минава и минута, когато той повтаря тази процедура със смартфона. А след това – още веднъж. И още веднъж. Докато най-накрая някой от приятелите не го попита: ”Слушай, какво става там, да не би да имаш пряка линия с президента?” Чак след това, усмихвайки се смутено, си слага телефона в джоба. А цялата работа била в това, че той… броял харесванията под своята последна публикация във фейсбук.
В социалните мрежи се откриват страхотни хоризонти за удовлетворение на невропатологичните потребности. Какво се крие зад току-що споменатата система за публично одобрение – „харесвания”? Защото за човека с изкривено желание за любов няма нищо по-важно от признанието. Затова колекционирането на „харесванията” стана много бързо любимо занимание на милиони хора. И нека да не се възмущават напразно аналитиците на безумните количества котки, блюда и прочие смахнати фотографии, публикувани в социалните мрежи ежеминутно. Проблемът не е в самите котки, а в това че с тяхна помощ авторът на снимката може да получи максимално количество „харесвания”.
Но с появяването на фотокамерите на предния панел на смартфоновете, доста сериозна конкуренция на котките станаха „селфитата” – разновидност на автопортрета, направен от разстояние една протегната ръка. Наистина тук се оказва задействан вече друг принцип – потребността постоянно да се гледаш с чуждите очи с надежда за одобрение. И сега очакваните с огромно желание за лайкване заставят хората едва ли не ежеминутно да поглеждат своите странички в интернет: не ме ли е „харесал” още някой? Общуването в социалните мрежи също се оказа великолепна възможност за реализация на тези най-болезнени очаквания за признание на твоята изключителност. Най-накрая се появи възможност спокойно да се говори от името на своето идеално „аз”, без да се боя, че ще бъда уличен в измама. Има един анекдот, отразяващ тази ситуация: при великия и ужасен великан Гудвин дошли Лъвът, Страшилището и Железният дървосекач. Един се оплакал, че няма храброст, друг - че няма ум, трети - сърце. Великият и ужасен Гудвин разбиращо кимнал: „ОК, но сега това вече не е проблем!”. И… подарил на дефектните просители по един лаптоп със свободен достъп до интернет.
Навярно всеки е забелязал такова странно явление – човек в онлайн общуването поразително се отличава от действителния себе си. Тихият и спокоен в живота мъж изведнъж става агресивен и нахален, скромната девойка започва да разговаря с интонация на отракана жена, а вече за всевъзможните подмени на възрастта и пола не ми се иска даже да говоря. А причината за всички тези разнообразни странности се крие единствено в необичта на хората към себе си, в тяхното болезнено желание да бъдат не такива, каквито са всъщност.
И нужно ли е да се удивляваме, че психологията открива тези факти. „…Трябва да се каже, че много рядко някой от човеците обича себе си. По-голямата част от хората ненавиждат себе си…” – тези слова могат да се поставят като епиграф на всички съвременни публикации за изкривените потребности на човека. И причината за тези беди психологията счита в: отсъствие на любов, нейното охлаждане, подмяна на закона на любовта с беззаконието. И за да престъпи към решаването на своите духовни и психологически проблеми, на човека е необходимо да види тези проблеми, да ги осъзнае и да ги разбере.
Няма коментари:
Публикуване на коментар