Писмо до мама.

Днес е особен ден, мили мои.
Мислех да ви пиша за базов гардероб и що е то, но се отказах.


Не искам да пиша за политика в този блог и няма да пиша никога, зашото мразя политиката, но много искам моята страна, моята България да е място в което всички, всички да живеят добре. Не искам българи да напускат страната, принудени от бедност и мизерия, и да бродят по света.Не искам книгата на Вазов "Немили-недраги" да е толкова ужасяващо актуална и днес. Не че не обичам Вазов, обичам го, но искам причините , които карат българите да напускат България да бъдат само тъжен спомен.

Защото знам какво е.
Моят мъж също е бил на гурбет. И аз заедно с него.
Живяла съм в чужда страна, заобиколена отвсякъде само от чужди хора, неговореща абсолютно езика, без приятели, без близки и знам колко е трудно.
Знам какво е да ти липсват майка, баща и приятели.
Знам какво е да не можеш да дойдеш навреме за да се простиш с най-милите.
И нищо след това не може вече да компенсира този пропуснат момент.

Затова днес моята публикация е такава.

Може би ще загубя читатели и последователи, може би някои ще ме намразят, а други ще ми се надсмеят, но вложих тук част от моето сърце.

А това е най-любимата ми песен. Пускам я тук за да я споделя с вас и защото мисля, че е невероятно българска и актуална.

 

Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.

Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминският праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.

Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.

В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: "Препечелих малко,
вземи, вземи парите, сине, и учи!".

Сега са други времена и друг просторът,
пораснах, учих, ето ме сега!
Здрависват ме с любов добрите хора
и ненавижда, мрази ме врагът.
Едва ли, ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоя син,
пред който, като неплатен, огромен данък

лежат продадените майчини коси.

песента изпълнява Емил Димитров

текст на песента  Павел Матев