Внимание!
Възможно е след прочитането на тази приказка да откриете,
че имате сърце,
а това, понякога, може да бъде опасно.
Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това
беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година.
В тоя студ и
в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво
и с боси крака; да, то имаше наистина пантофи на краката си, когато
тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе
носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като
бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо;
единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза,
че щял да го използва за люлка, когато му се родели деца. И сега малкото
момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от
студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в
ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от
нея; никой не бе й дал и шилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и
изглеждаше много умърлушена, горкичката!
Снежинките падаха по дългата й,
руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива
хубости. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много
хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше
тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към
улицата от другата, и бе се сгушила, беше свила малките си крачета под себе
си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като
не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един шилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, там само дето
имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че
по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички
бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да
помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на
стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше тя,
как гореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя
заслони с ръката си, чудна свещ беше тази! Hа малкото момиче му се стори,
че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и
месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо
какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но
пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от
изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и
там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше
да види всичко в стаята – имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка,
с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени
сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още
по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и
нож в гърба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна
и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под
прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе
видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди
свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето
красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея.
Малкото момиче
протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна;
множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя
ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето
дълга огнена черта. – Hякой умря! – каза момиченцето, защото старата й
баба, единствената, която бе била добра към нея, но бе вече умряла,
бе казала, че когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ
Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината
стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. – Бабо! –
извика момиченцето. – Вземи ме със себе си, бабо! Знам, че ще изчезнеш, когато
клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и
голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали
клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и
кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от
дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова
величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в
блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад,
нито страх – те бяха при Бог.
А в ъгъла, до къщата, в студената утрин,
седеше малкото момиченце, с червени бузи и усмивка на уста… мъртво,
замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на
Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти
цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои.
Никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със
старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!
Няма коментари:
Публикуване на коментар