Щастието за българина е в любовта.

Какво е щастието за българина?

Четох тези дни една статия в която се твърдеше, че българите не били щастливи и се сетих за моите родители и за тяхната огромна, продължаваща и до днес любов и се запитах щастливи ли са ?
Да, определено - щастливи са.
Поисках да разбера каква е тайната им.
Тази публикация е посветена на тях

Какво е щастието?Немирна птица или пълна касичка?
Оказва се, че за българина то не e нито в едното, нито в другото.
Щастието за българина е в любовта, в здравето и в семейството.
Защото българите обичаме да даваме.
Ето това е.
Ние, българите сме си такива хора.
Колкото и да се мъчат да ни внушат обратното.

Българските души са широки.

И тези души са щастливи само когато се раздават.
Докрай.
Защото българинът живее в любовта и е щастлив само, когато живее в нея.

Любов, която трае цял един живот, любов, която носи здраве и създава семейства.
това мое убеждение и светоглед дължа на моите майка и баща , за които ще ви разкажа

Моите майка и баща са се запознали някога на Подуенската гара, когато мама ( ученичка в Софийския Икономически Техникум ) чакала влака. Татко, студент във Висшия Химико Технологичен Институт, бъдещ инженер и по-голям с цели 10 години от мама , точно този ден бързал към пощенското гише на същата тази гара, за да получи колет, пълен със зряло грозде и вкусен горнооряховски суджук.
Преди да стигне дотам обаче по волята и заповедта  на съдбата той претичал през перона, видял мама и окаменял и онемял, забравил на къде и за какво е тръгнал - Толкова хубава!Толкова хубава!
Веднага разбрал, че точно в това момиче със зелени очи и модерно подстригана "на черта" къса руса коса е щастието и за да не го изпусне проявил арогантна и същевременно смирена и даже стеснителна находчивост, на каквато мъжете са способни само когато са  истински влюбени.
Татко попитал мама - Извинете, бихте ли ми казали колко е часа?
Двамата били точно под гаровия часовник, който мълчаливо показвал часа и минутите  на тяхната среща.
Час и минути, които те никога след това не забравили.
Мама не отговорила. Стояла и го гледала. А светът се въртял под краката и.
Влакът дошъл.
Мама се качила , а татко без секунда на колебание скочил на стълбичката и я последвал...
Бил готов да я следва цял един живот...
Което и направил.
Така започнало тяхното пътуване.
То продължава и до днес.

Любов.Семейство. Деца. Щастие. Тревоги. Грижи. Внуци. Любов. И люляци.

Запомних татко като един щастливо влюбен мъж, който винаги бързаше да се прибере у дома, който бе готов и в огъня да влезе за мама и за мен.
Да ни е жив и здрав още дълги години.
Той ни даде криле. На мама и на мен. И ни научи да летим.
Високо.Високо.Високо.
Над завист и обида.
Защото ето така обича българинът.

Татко, от теб научих, че щастието на българина е в любовта, в децата и в семейството и че българинът обича така, че жена му и децата му сбъдват и най-големите си мечти, защото неговата любов им дава сили и криле.

Щастието е скрито в очите на любимия.
В крилете, които даваш и които ти дават на теб.
Когато виждаш децата си в очите на любимата жена. Когато тя вижда децата си в твоите очи.
Когато сте заедно и в радост и в тъга, и в болест и в здраве, и в недоимък и в богатство.
Докато смърт не почука на вратата.
И дори и след това.

Казват, че от любовта се раждат щастливи деца.
Да, така е:)

Щастието?Ех, щастието...то е не само в големите, а и в малките неща.
Щастието  е и в парчето гореща баница, която е направена рано сутринта от мама.
Щастието е затворено в бурканите със сладко от домашни плодове, които са направени от мама...
То е в онзи неустоим аромат на печени чушки есен...на козунаци пролет...на чистота...на дом
Тайната?
Всичко да е приготвено и направено с любов.

Щастието е и в тези малки неща. Които всъщност са толкова големи.

Щастието на българина е да дава.

Българите сме щастливи хора.
Да чукнем на дърво.
Защото щастието е за да се раздава и колкото повече даваш толкова повече имаш.
Ето такова чудно и чудесно нещо е то щастието.
Дано хората, които не го разбират и мърморят да стигнат до по-добри дни и да усетят това което щастливите знаят.

А ние, българите умеем да даваме.
Без да се хвалим с това.
Българинът не обича да се хвали.
Когато го попитат - щастлив ли е ? той обикновено ще ви отговори нещо като "горе-долу".
Щастието не личи в думите, то е в очите.

*******

Прочетох и едно много интересно социологическо проучване на тази тема, което ще цитирам тук, ако искате го прочетете, доста е реалистично, според мен:

Мрънкането, самооплакването често са поза, зад която се скриваме, защото ние, българите смятаме за неприлично показването на щастие.

Мнозинството - 55%, предпочита да не признава щастие. Било защото очаква негативни реакции от околните, било от суеверие. Това вероятно е част от наследената народопсихология, според която "много добре не е на добре" и затова предпочита да слага пред доброто условности като "да чукнем на дърво", "да не чуе дяволът", "ако даде Господ" и т.н.

От друга страна, смятаме за нещастни не толкова себе си, а другите около нас. Измерено количествено, щастието на българите е малко над златната среда - 5,57 по скала от 0 - "изобщо не съм щастлив", до 10 - "много съм щастлив". Щастието на останалите българи обаче оценяваме едва с 2,85 по същата скала.

Изследването разбива един мит - за връзка между щастието и парите. Усещането за щастие се изгражда от хармоничните отношения със заобикалящия ни свят. Спонтанно щастието се асоциира със здравето, семейството, спокойствието и сигурността.

Високите доходи остават по-назад в отговорите на зададения в свободна форма въпрос. Това не отрича важността на финансовата стабилност за удовлетвореността ни от живота. Парите не са водещ фактор в скалата на щастието, но са негова основа, придавайки стабилност в живота ни, чувство за спокойствие и сигурност. Така че,без пари няма да сме съвсем щастливи, но парите сами по себе си няма да ни направят такива.

Интересно е, че чувството ни за удовлетвореност по различни индикатори на щастието е по-високо (6,26), отколкото абстрактно общо декларираното щастие (5,57). Това още веднъж подчертава предпазливостта в публичното ни поведение.

Резултат на същото е и фактът, че хората масово сочат децата, физическото здраве, добрите отношения в семейството за източник на щастие,

А в дъното на класацията се оказва връзката на отделния човек с обществените процеси в страната. Усещането, че страната ни просперира, се класира на последно място с незначителните 3,85 по десетстепенната скала.

В своеобразна класация българите (5,57) се оказват малко по-нещастни от европейците (6,44), но пък по-щастливи спрямо световния среден индекс за щастие (5,33). 

Ако обаче се възползваме от по-развитата скала от дванадесет подробни индикатора на щастието, средната оценка на българите - 6,26, се доближава до средноевропейската - 6,44.

Изследването регистрира обезпокоителна липса на нагласа за активно търсене на щастието. Една трета от запитаните не правят нищо, за да се почувстват щастливи.

Мнозинството (89%) желае щастието да се превърне в национална политика. В основата на подобна политика трябва да се постави отменянето на стигмата върху възрастните хора. Според отколешната патриархална традиция възрастните нямат право на любов и щастие. Подобна визия рязко контрастира с тенденциите в развития модерен свят, който търси именно във времето е шанса за реализация на мечтите  - отдаване на любими хобита, пътувания и живот в повече хармония с близките, в приятна, лишена от стрес, околна среда. 

Активността и позитивното мислене са заразителни. Трябва просто да ги вкараме в публично обращение.

Бъдете щастливи!

Целувки,

Светлана

p.s. - минах тези дни покрай подуенската гара, знаете ли, тя е още там, малко е прашна, да, така е,  и мазилката и пада и се люпи, но гарата на влюбените е все така удивително красива.

Сякаш стои някъде там извън времето, пространството и другите материални измерения.

Поседнах на дървените пейки, те са същите от едно време.

Там е и онова пощенско гише, което раздава писма и колети, и работи вярно и предано все още.

И онзи часовник на перона е там, и стрелките му показват точния час.

А този час е винаги часът на любовта.