In The Arms Of The Angel!Faraway from Here!

2013 или Годината в която колкото повече опознавах хората, толкова повече обиквах кучетата...

2014 - бъди добра година!Или опит за равносметка.



Не обичам да правя равносметки или както казва една моя обичана приятелка Ива Екимова - "Равносметки ли?Fuck равносметките! 2013-та ме срещна с невероятни хора, върна ми някои от любимите, потупа ме по рамото и ми припомни, че сме тук за да БЛАГОДАРИМ и да се учим! За това, както казвам - Води ме Господи, за да те следвам по пътя, който избра за мен, защото това е най-добрият избор! "

Това обаче горното е за Ива Екимова.

За мен 2013

Там, на моста на дъгата/Over The Rainbow Bridge

На самия край на Небосклона, Там, точно до самия Рай, се намира мястото, наречено Моста на дъгата.

Когато си отиде някоя куче, коте, зайче , птиче или конче, което е било много, много обичано, то отива Там, при Моста на дъгата.

Чара боготвореше съпруга ми и в неговите силни мъжки ръце се чувстваше най-добре.

Дори не мога да опиша невероятната преданост към него , която тя разви от мига в който го видя.

Последната и целувка, само секунда преди да си отиде беше за него

Чара обикна Алекс от първата секунда.

Също така веднага обикна Катерина.

 Чара бе много предана , внимателна и нежна с децата.

С Чара морето не бе страшно, а приятно място за игра.

Чара много обичаше вафли морени, но и давахме много рядко, защото кучетата не бива да ядат сладки неща.
На снимката аз хапвам морена и тя се облизва.

А с котарака Дебелчо-Хемингуей бяха направо любов о се обичаха толкова нежно, котаракът обичаше да ляга и да се гушка до нея. 

Когато Чара видеше морето от удоволствие проръмжаваше - "мммммммм" и хукваше към него.

Днес, 1 декември 2013, нашето най-любимо куче, нашият пазач и пазител във всички смисли, неразделна част от нашето семейство, кучето, което ние спасихме някога веднъж, а после то хиляди пъти ни спасяваше - на
шата Чара,
днес то тръгна към Моста на Дъгата.
Чара бе на 15 години и последните месеци се разболя от рак на млечната жлеза. Със съпруга ми се борихме за живота и до последната нейна секунда, не я оставихме да бъде самотна и да лежи в клиниката, носехме я до там по три пъти на ден за да и слагат системи и инжекции - съпругът ми я носеше грижливо на ръце всеки ден, даже се научи да слага системи и и слагахме система и в къщи. Такъв е той - най-добрият човек на света.
Не приехме решението с инжекцията, защото всички, цялото семейство бяхме решили ,че за живота на нашето куче ние ще се борим докрай, за всяка минута, за всяка секунда, защото всяка минута и всяка секунда с него ни е ценна и важна, защото Чара беше от нашето семейство.
Но болестта беше неумолима.
Чара си отиде тихо на дивана, положила глава на коленете на съпруга ми, когото тя боготвореше, а в краката и се бе сгушил любимия нейн котарак Дебелчо...



*******
Ще ви разкажа за моста на дъгата, за да знаете що за място е това.
Защото днес нашето куче тръгна натам.
Там, при Моста на Дъгата, има зелени поляни и сини хълмове , за да могат най-милите наши приятели да тичат и да играят на воля.
Храната, водата и слънчевата светлина са изобилни и те се чувстват добре и уютно.

Всички животинки, които са били болни или стари там са с възвърнати здраве и жизненост. Тези, които са били наранени или осакатени, са възстановени напълно и са отново силни - точно такива, каквито си ги спомняме в нашите блянове за отминалите дни. Te са щастливи и доволни, с изключение на едно малко нещо – на всички тях им липсва някой много специален човек, когото са оставили.

Там, при Моста на Дъгата те тичат и безгрижно играят , но идва ден, когато някое от тях се спира и гледа в далечината. Ноздрите му се разширяват, ушите му се изправят. В неговите очи пламва огън, а тялото му започва да трепери от нетърпение. Tо напуска своите събратя, лети над изумрудената трева, и краката му го носят все по-бързо и по-бързо.
Към вас.
И когато вие и вашия  някога загубен любимец накрая се срещате, здраво се прегръщате, щастливи от това, че сте се събрали и повече никога, никога няма да се разделите.
То ще бъде лудо от щастие, ще целува вашето лице, вашата ръка отново ще го гали нежно по главата, и вие още веднъж ще погледнете в най-преданите очи, тези на вашия любимец, който толкова за дълго напусна вашия живот, но никога, никога не напусна вашето сърце.
Сега можете да пресечете Моста на Дъгата заедно...

Мила наша Чара,
знам, че някога всички ще бъдем пак заедно.

Знам, че ще ни чакаш Там, при Моста на Дъгата...
Знам,че когато някой ден и ние тръгнем към Хълма, ти вече ще си Там - на върха и ще ни посрещаш с необуздан и весел лай, готова отново да бдиш над нас .
Ние винаги ще те обичаме... Любима наша Чара.
Ти ни даде толкова много любов.
Благодариме ти, Чара.
Много ще ни липсваш в годините без теб.

Чара
най-доброто куче на света , родена в края на септември/началото на октомври 1998, осиновена от мен на 30 ноември 1998 тръгна към Моста на дъгата на 1 декември 2013


Our Beloved Dog Chara At The Rainbow Bridge Now

На 4 декември 2013 тук, в планината, под красивия голям Бял Бор, ние оставихме част от нашите сърца.

Завинаги.

*******

"Кучетата идват в нашия живот, за да останат в него.
Те не ни напускат, когато стане трудно и когато вече е преминала първоначалната тръпка, те продължават да ни гледат със същия този поглед, с който ни гледат от начало и така до последния техен дъх. Може би, защото още от самото начало те са ни видели такива, каквито всъщност сме, а именно грешни, несъвършени хора - хора, които те въпреки това са избрали. Кучето решава веднъж и завинаги. То не си задава въпроса дали иска да остарее с нас. То просто го прави. Неговата любов, след като сме я спечелили веднъж, е безрезервна и вечна."
Пабло Пикасо

Моето куче Чара/ My beloved dog Chara

Чара обича Морето.

Срещнах моето куче Чара на 30 ноември 1998 .

Денят беше студен и прехвърчаше сняг.

Тогава моето куче Чара все още не се казваше Чара.

To бе само на два месеца, тежеше около един килограм и нямаше име.

Но бе дошло да ме търси.

Чакаше ме на летище София.

Взираше се напрегнато в пристигащите пътници, защото трябваше да ме познае, а това бе трудна задача, защото то никога до този момент не ме беше виждало...

Този ден аз се връщах от дълго пътуване из Америка.

Бях заминала преди Хелоуин , а самият празник изкарах с мои приятели в Ан Арбор, щата Мичиган, след което заминах за Ню Йорк сити , а после и за щата Делауеър вече при други  приятели.

 За първи път съм в Ню Йорк - на борда на ферибота , свързващ Манхатън и Стейтън Айланд

Зад мен е Манхатън и Световният Търговски Център -или т.нар. Близнаци.

Три години по-късно Близнаците вече няма да съществуват.

  

Това беше първото ми пътуване до Щатите и бях сериозно впечетлена.

Така на 30 ноември кацнах в София с боинг 767 от Ню Йорк с авиокомпания Балкан, която тогава летеше директно три пъти седмично до Ню Йорк - за някакви си осем часа от булевард Руски се озоваваш на Бродуей, точно навреме за началото на вечерния спектакъл на мюзикъла Котките или от Бродуей се озоваваш на булевард Руски - според както ви харесва:)

Нямах никакво намерение точно този ден да си вземам куче.

Това, което се случи само няколко часа по-късно изненада дори мен.

Преди да замина за Америка имах куче порода коли на име Рони, което обожавах и което страшно ми подхождаше и по характер и по външност, но не мислех, че някога ще срещна куче достойно да бъде негов заместник.

 Aз и моето куче Чара преди 15 години.

След като си взех багажа, имах среща с приятелка и бързах да и разкажа за пътуването.

Забелязах малкото кученце, което тръгна клатушкайки се след мен.

Изпрати ме до вратата на кафенето.

След два часа сладки приказки с приятелката ми бях напълно забравила за него, но то стоеше на вратата и спокойно, и упорито ме чакаше.

Тогава още не знаех, че то ще ме чака така винаги.

Като ме видя, че идвам много се зарадва и отново тръгна с мен.

"Леле, колко си малко" - помислих си - "как ли ще изкараш зимата"

Погледнах го. И то ме погледна.

Не знам дали вярвате в дежа вю, в прераждания, в срещи от минали животи и в любов от пръв поглед.

Но чувството, което изпитах беше толкова особено

Да, да, това беше наистина то, моето куче.

Беше дошло да ме търси на летището и ме беше намерило.

От тук насетне всичко беше ясно.

Но как да го взема и как да се грижа за него си мислех, когато нямах никакво време - работех на две места, учех.

"Може би мога да го взема само за зимата, това е най-разумно" - си казах.

"А после като укрепне и порасте ще отидеме с него в къщата на дядо" - реших дилемата аз.

Грабнах кученцето, което доволно и с възторг запищя в моите прегръдки, и се върнах при приятелката си.

"Взимам това куче" и казах. Тя не се изненада.

Но веднага ме предупреди:

"Знаеш ли, първо отиди да го види лекар.Това е улично куче."

"При какъв лекар да отида?- попитах я - Не знам нищо за никакви ветеринарни лекари - между другото 98 не изобилстваше от ветеринарни клиники както сега"

Приятелката ми почна да се обажда по разни телефони и след малко аз вече бях снабдена с адрес и име на надежден ветеринар.

Обаче как да стигна до там. Аз все още не можех да шофирам, нямах кола...И не бях желан клиент за такситата...

С голям куфар, и с малко, улично  куче:)

30 ноември - вали сняг, студ, а аз стоя на летище София, само преди часове простигнала от Америка с огромен куфар и с малко кученце, сложено в кашон - не можах да измисля нищо по-умно освен да сложа Чара, вече я бях кръстила така, в кашон.

Нарекох Чара по този начин веднага - леля ми, която обожавах, ме наричаше "Чаре" и това бе моето име за нея.

"Чаре" означава мило, мило, та чак омайно, толкова омайно, че чак като омайно биле

Та кръстих Чара на себе си:)

Но снегът продължаваше да вали и да ни засипва, затова след размисъл звъннах на приятелка, която беше голяма кучкарка и обясних ситуацията кратко - "На летището съм. Пристигнах си от Америка. Стоя. С куфар и с куче, не, не, кучето не е американско, българско е, улично, и е в кашон."

 Тя изпадна в истински възторг, разпищя се по телефона

"О, ти си постъпила прекрасно, това е най-прекрасното и т.н"и след малко пристигна с малката си червена кола за да ни карa на ветеринарен доктор.

И така, ние двете с Чара, вече заедно, тръгнахме на нашето първо пътуване...

Чара с първия си кокал-играчка върху мой пуловер. 

Докторът обаче беше виден сноб, който само щом видя Чара изпадна в пристъп на ужас и на отвращение.

"Какво???Искате да вземете това куче?Ама вие чувате ли се какви ги говорите, госпожице?

Това куче е болно. То има рахит. Има и пъпна херния. Трябва да се оперира.

Но едва ли ще издържи операцията , защото е твърде слабо и е недохранено.

Веднага оставете това куче на улицата!!!"-изкрещя доктора.

"Веднага!!!"-продължи той, след като си пое дъх - "Веднага оставете това куче и си вземете един френски булдог. Френският булдог е куче точно за вас. Благородно, умно, красиво куче"

По някакъв парадоксален начин тази гневна тирада на доктора абсолютно бетонира решението ми да взема Чара, да я излекувам и да се грижа за нея.

"Не!" - казах - "Това е моето куче, докторе! Не искам никакво друго куче! Просто ми кажете как да я гледам за да укрепне и оздравее!"

Докторът обаче не се предаваше:

"Оставете кучето!Това куче, първо ако искате да знаете, няма да бъде някакво малко кученце, както вие си мислите, а това ще бъде едно голямо куче и то ще бъде много голямо куче. Вижте му лапите!!!

И второ - тук докторът направи драматична пауза и зае не по малко театрална поза - вие, да, вие никога няма да се справите с такова голямо куче!"

заключи доктора и погледна недвусмислено изразително към русата ми косица

"Абсолютно невъзможно е да възпитате такова голямо куче." - заключи докторът.

През това време бъдещата огромна, но все още твърде малка Чара вилнееше в кабинета на доктора и обръщаше всичко с главата на горе, като истински благороден Баскервил.

"Няма да оставя кучето!" - казах.

"Добре, недейте!"- каза доктора - "След пет дни, когато умре, елате пак"

"Няма да умре!" - изкрещях вече аз на доктора и излязох от кабинета с кашона, с кучето и с куфара...

 Чара в седмицата , когато я взех.

На снимката ясно си личи колко е малка, но лапите и вече са големи.

Вижда се и хернията.

Не знам дали виждате нейния невероятен характер на истински благороден баскервил. 

По-късно ние, вече със съпруга ми, си намерихме доктор - Емил Георгиев, който се грижи за Чара по истински себеотрицателен начин, той я оперира от хернията и от рахита и с негова помощ Чара укрепна и се превърна в много здраво и щастливо куче, което винаги и навсякъде пътуваше с нас.

Така взех Чара и неусетно за нас, двете минаха 15 години.

Даже не знам коя от двете ни се влюби първа в мъжа ни - аз или тя.

15 години в които моето куче Чара ме научи да обичам истински.

Защото кучета знаят как да обичат.

15 години в които моето куче бе винаги до мен и в добро, и в лошо.

Чара никога не ме предаде,  тя скачаше готова да тръгне навсякъде с мен и винаги беше с мен...

Така, че не аз спасих  Чара, а Чара спаси мен много пъти за тези 15 години.

Сега Чара е болна, болна е от рак на гърдата...

*******

За всички, които се интересуват: операцията на Чара мина успешно.

Туморът го няма,операцията бе голяма - отстраняват се всички млечни жлези и е доста сложна.

Не знам още дали всичко е добре , защото е много рано да се каже.

В клиниката, два часа след операцията.

Чара излезе успешно от упойка, но изпитва големи болки в момента и непрекъснато скимти и лае много жално.

Изписаха я днес, 09 ноември 2013 в 12 часа и си е в къщи.

*******

Благодаря на всички, които се молиха за Чара.

Благодаря на всички, които ми пратиха съобщения и писма с мили и окуражителни думи.

Моля ви , приятели, продължавайте да стискате палци за Чара,

зашото тя има нужда от това.

Първите седем дни след операцията са много важни, а Чара е на 15 години и се бори смело, не се предава, тя има страхотна жажда и желание за живот,

но никак не и лесно.

Ще продължа да ъпдейтвам публикацията, която започнах в нощта на 30 октомври, когато оставих напълно отпуснатата и горяща от темперетура Чара в клиниката, върнах се в къщи, избягвайки питащите погледи и въпросите на които нямах отговор, шмугнах се в кабинета си, взех лаптопа и написах Моето куче Чара - само тези три думи.

А по-късно и всичко останало.

Сега, когато се боря за живота на моята Чара имам нужда да си спомня за нашето пътуване, защото 

 "Човек няма две сърца - едно за кучетата и котките и друго за хората. Човек има само едно сърце и ако имаш достатъчно голямо сърце, в него има място за всички." ...

 

Най-доброто куче на света днес има рожден ден!

 ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧАРА!

Un Amore Grande - същинска част, всичко е по действителен случай.

Това е фотороман, написан от котарака Доменико Долче Дебелчо:) и е посветен на неговата любов, която е кучето Чара.

Всичко е по напълно действителен случай.

Здравейте, аз съм котаракът Доменико Долче Дебелчо и съм най-великият любовник на този свят.